Случаят Делфи
4 Икара****за театралния спектакъл на Галин Стоев “случаят Делхи” от Иван Вирипяев. →
(не е грешка, дори някои от актьорите го казваха така в началото с което ни вкарваха в размисли допълнителни, обърнете и на това внимание по време на спектакъла)
Има дни в които не вали!
В последно време започва усилено да се проявява българският дух във всички посоки на живота. Това ме радва, защото пророчеството за спасяването на света гласи така: когато българите се осъзнаят!
Гледах постановката на Народния театър с много икари. Спомням си на времето какво казваше една голяма жена за България в нашия театър. Тя беше си дошла от Франция, където е водила клас за драматично изкуство казвайки, че то нашите не са научени а аз съм отишла да уча чуждите. На прегледите на студентската театрална художествена самодейност тя бе жури и казваше: винаги може да се поучите от мнението на журито и неговата оценка за това което сте направили, но преди това вижте кой е в журито. Това беше, но журито бе тя и партийния секретар на Народния Театър по онова време. Та наистина да видим кой бе в журито!?
Браво на Галин Стоев! Адмирации и за Владо Карамазов, който нямаше слаб момент, за разлика от другите актьори, още от самото му появяване на сцената. Режисьора бе използвал няколко похвата, крамоленето на бързи обороти с което говора да изпреварва мислите, често ползван дефект с голям ефект на западните сцени. Там по принцип връзките между хората са приоритетно вербални, за разлика от тях при нас дето направо си изказваме: не ме гледай какво говоря а какво правя! А и сега навлиза с пълна сила и когнитивизма, ще кажеш че до сега не сме преживявали, но на запад това е проблем, но за разлика от тях ние не го потребяваме и въпреки това доста хора им се хващат и започват да се лекуват от неща от които не са болни, но това, харесва или не харесва ще сме вече част от света и тук трябва да има всичко.
Друг похват, непопулярен много е брехтовския театър, или изказване на двойствеността на героя от това което Станиславски го кара да преживява и показва от това което става в неговата душа и ролята която играе в ситуацията, католическо лицемерие наричано доскоро по нашите земи. Но за Брехт това си е било реалност
И неговата чувственост и човешка философия го усещат и това го прави бяла лястовица на фона на западноевропейската реалност. Имаше и още, преживяването на Станиславски, което нашите актьори играеха прекрасно, нали това бе основата и пръстта в която са ги отгледали като актьори. Имаше и новото, как да го кажа!? Театър и филм в едно, втори план, сюрреализъм биха го нарекли в едно по старо време и тогава ефектите на подсъзнателните рефлекси на мозъка се отчитаха като втори свят. Учуди ме че и сега го приемат още като нещо ново, което се бори да се появи първо на сцената, всички да му изръкопляскат та после да го приемат и да си го занесат в къщи. Та тези четири похвата забавляваха хората и това ги спаси от скучната плоска философия на автора(Автора! Автора! Дето би казал и Уди Алън) по отношение на смъртта, която винаги ще си остане с грешна логика за руснака и от там и грешна философия и за живота. Ние българите живеем в двата свята, този на живота който приемаме стоически и не се оплакваме, този на смъртта в който сме винаги с другата си половина и с който са в постоянна комуникация нашите баби с черни забрадки. Велик е нашият народ и е време да си го осъзнаем.
Нашите момчета се учат бързо и даже повеждат хорото в чужбина, браво!
Ще дебна да прочета това интервю, че да видя дали му остава още много на нашия герой в чужбина и дали вече е взел нужното и ще се връща скоро тука нашите деца да учи. Белким през това време археолозите изровят още някой артефакт с който да покажат кои сме ние и какво носим и да вземем да си грабваме кръста и да си го понасяме без ропот и да шашкаме света, че то камъкът си тежял на мястото. Но пусто дордето се научиш да тежишшш то и мястото не си намирашшшш…
Аплаус!-светна току що на таблото.
Снимка: EVA.bg
